Преждевременно раждане: Истинската история на една майка и как да намериш опора с Петя Банкова

Когато срещнеш бебето си по-рано, отколкото си готов

Като повечето майки и аз си представях бременността в розово – с онова очакване, в което всичко се развива „по учебник“, завършва с радостни сълзи, първи снимки и безкрайно гушкане. Представях си аромата на новородено, първата ни среща, моментите, в които ще започнем живота си заедно. Но понякога съдбата влиза неканена и разбърква подредените ни планове.

Моята дъщеря реши да се роди в 31-а гестационна седмица.

Излязохме от родилния дом с празни ръце – без вързопчето, което всички други родители носеха със сърцето си. В ръцете си държах единствено багажа си и помпата за кърма. А в гърдите – празнота, страх и безмълвна молитва.

Нейното място беше не до мен, а в интензивното неонатологично отделение – заобиколена от машините, които поддържаха живота ѝ, и други малки герои, също избързали да поемат първата си глътка въздух твърде рано. Там се раждаха не просто бебета – там се раждаше битка. И ние бяхме част от нея.

Болката от това да не можеш да прегърнеш детето си, когато най-много имаш нужда да го почувстваш живо, не може да бъде разказана. Тя се живее. Минутите са безкрайни, носят страх и вина – и едновременно с това надежда. Онова крехко телце зад кувьоза става целият ти свят. А ти – само чакаш и се молиш.

Пътят след изписването е съвсем различен от този на другите родители.

Не е украсен с балони и първи разходки. А с въпроси. Безброй въпроси.
Да отида ли на невролог? Какви терапии са подходящи? Как да кърмя? Да започна ли захранване? Да ваксинирам ли? Кога? Как?
Интернет е океан от мнения, а ти си сам сред вълните му. В дома ти има бебе, но в душата – толкова много несигурност.

Преждевременното раждане е не просто медицинска диагноза.
То е преживяване, което пренарежда целия ти вътрешен свят.
Именно в онези месеци разбрах, че повече от всичко ми липсваше едно място – където да срещна други като мен. Да поплача. Да се посмея. Да задам въпросите си без срам. Да споделя страха си, без да ме съветват, а просто да ме чуят.

Минаха години. Дъщеря ми вече е пораснал герой. Но белезите от онова преживяване останаха невидимо дълбоки – и все още отекват, когато се сетя. Защото, когато си родила преждевременно, идеята за второ дете не е просто нова мечта – тя може да бъде нов страх.
Случи се. Забременях отново.
И първото, което изкрещя в мен, беше:
„Не! Не мога да мина през това пак!“

Обзе ме паника. Страх. Гняв. Срам, че не съм се „предпазила“. И отново – безкрайни прегледи, терапии, изследвания, тревоги. Но този път имах нещо ново – вярата, че вече не съм онази сама жена, която излезе от болницата без дете на ръце. Бях пораснала. И бях готова да подам ръка на други като мен.

Днес съм психолог. И знам, че няма по-свещена среща от тази – да застанеш пред една уплашена майка или объркан баща, и да кажеш:

„Знам какво е. Не си сам/а. И можем да минем през това заедно.“

Ако четеш тези редове и сърцето ти се свива, защото разпознаваш собствената си история…
Ако още не си си простила…
Ако всяка тревога около детето ти носи дълбоко усещане за вина или парализиращ страх…
Ако се чудиш дали си достатъчно добра майка, след като животът ти не започна „нормално“…
Ела.

Вратата е отворена. И тук ще те посрещне не просто терапевт, а човек, който е бил точно там, където си сега.

С обич и разбиране,
Петя Банкова
Психолог и майка на недоносено дете

П.С. А ето я и нея пораснала!