Когато животът започне твърде рано: Психоемоционалната реалност на родителите на недоносени деца с Петя Банкова

Въведение: светът, който не избираш

Никой не си представя, че ще бъде родител на недоносено дете. Никой не мечтае първата прегръдка да бъде заменена от бипкащи машини, че първите снимки ще бъдат в интензивно отделение, че първата молитва няма да е за щастие, а за оцеляване.

Стояла съм до кувьоза и съм усещала как времето спира. Дишала съм със страх всяко следващо вдишване на моето дете. Слушала съм всяка дума на лекаря със сърце, което се къса. И съм познавала онова болезнено разстояние – да искаш да бъдеш близо, а да се чувстваш далеч, скрита зад стъкло, ръкавици и собствения си ужас.

И искам да ти кажа още в началото: не си сам/сама. Това, което чувстваш – вина, тревога, объркване, изолация – не е твоя слабост. Това е нормален човешки отговор на ненормално тежка ситуация.

Психологическата травма на преждевременното раждане

От психотерапевтична гледна точка преждевременното раждане е травматично събитие – внезапно, неочаквано и свързано със заплаха за живота. Изследванията в неонаталната психология показват:

• Майките на недоносени деца имат повишен риск от посттравматично стресово разстройство (ПТСР) – кошмари, натрапливи мисли, постоянна тревога.
• Бащите често развиват скрита депресия и повишена раздразнителност, която остава незабелязана, защото социалната роля им отрежда място на „силните“.
• Степента на тревожност при родителите на недоносени деца е многократно по-висока, отколкото при родители на доносени.

Това не е просто „труден старт“. Това е шок, който променя начина, по който усещаш света и себе си.

Вината: вътрешният съдия

Помня ясно първите дни – онази мисъл, която не ми даваше покой: „Аз ли съм виновна?“
Как можах да допусна това? Тялото ми не издържа – предаде ме. Бях ли прекалено напрегната, прекалено заета, прекалено… всичко?  Вината е като вътрешен съдия, който не спира да те обвинява. Дори когато лекарите казват: „Няма какво да направите. Това се случва“, вътрешният глас настоява: „Ти сбърка.“

Вината при родителите на недоносени е добре изследван феномен. Тя е част от травматичната реакция – когато умът търси причина, за да възстанови илюзията за контрол. Защото ако вината е моя, тогава имам отговор. Ако е просто случайност – тогава съм безсилен. Но истината е, че в огромната част от случаите преждевременното раждане няма нищо общо с грешка на майката или бащата. Това са сложни медицински и биологични процеси, които не могат да бъдат предвидени или предотвратени.

Тревогата: живот в постоянна готовност

Тревогата беше моят постоянен спътник. Слушах всеки звук от машините. Ако апаратът изпиукаше – сърцето ми спираше. Ако дишането на бебето се промени – паника. Спях с телефона до себе си, дори когато бях вкъщи. И най-страшното беше – не можех да се отпусна дори в добрите моменти. Дори когато лекарите казваха: „Има подобрение“, аз мислех: „Да, но утре може да се промени.“ Ужасявах се да кажа, че съм родила. Бях решила, че докато не ми потвърдят, че бебето е добре и в безопасност няма да казвам.

Родителите на недоносени деца живеят в режим на постоянна тревожност. Всяко съобщение от лекар, всяко изписване на монитор, всяко дишане на бебето е събитие, което може да разклати или да даде надежда.

Научни данни сочат, че:

• Нивата на тревожност при родителите на недоносени деца са до 3 пъти по-високи в сравнение с родителите на доносени.
• Много майки и бащи съобщават за соматични симптоми – безсъние, панически атаки, стягане в гърдите.
• Дори след изписването тревожността може да продължи с години – всяка настинка или повишена температура се възприема като потенциална опасност.

Тревогата има и защитна функция – тя държи родителя буден и готов. Но когато стане хронична, тя изтощава и превръща радостта от родителството в постоянна готовност за бедствие. Това е хипербдителност – един от симптомите на травма. Психиката живее в постоянна готовност за опасност. При родители на недоносени деца тази тревожност често продължава дълго след изписването – всяка настинка, всяко кихане може да изглежда като сигнал за бедствие. Нормализирането на тревогата е важно. Тя не е доказателство, че нещо не е наред с теб – тя е доказателство, че обичаш, че се бориш, че си свръх-настроен към детето си.

Изолацията: „Не сме като другите“

Когато приятелите ми качваха снимки на щастливи бебета у дома, аз не знаех дали да кача снимка на моето – обградено от кабели, с малка маска за кислород. Чувствах се като в паралелен свят. В моя свят радостта и страхът живееха заедно, но околните не можеха да разберат. Някои казваха: „Не се тревожи, всичко ще е наред. “Други прекалено драматизираха. А аз просто имах нужда някой да бъде до мен и да понесе мълчанието ми.

В социален план родителите на недоносени често изпадат в изолация. Те не могат да участват в типичните радости на другите семейства – първи разходки, събирания, снимки. Снимките от интензивното отделение изглеждат различно – вместо усмихнато бебе, родителите виждат малко тяло, обградено от тръби и апаратура. Това създава усещане за „различност“, което трудно се споделя. Приятели и роднини често не знаят как да реагират

Изолацията е един от най-силните психоемоционални фактори при родители на недоносени. Често те се чувстват „различни“, „изключени от нормалния живот“. Това чувство може да доведе до социално отдръпване и депресия. Затова групите за подкрепа са толкова важни – когато чуеш друг родител да казва: „И аз минах през това“, изведнъж светът става по-малко самотен.

Връзката с бебето: любов през стъкло

Помня първия път, когато ми позволиха да сложа ръката си върху гърдите на бебето. Толкова крехко, толкова малко, а сърцето му туптеше с невъобразима сила. В онзи момент разбрах – връзката ни е тук. Дори през машините, дори през страха, дори през стъклото. Бебето ме чуваше някак и реагираше.

Родителите често не могат да държат бебето веднага. Докосването е ограничено. Контактът кожа до кожа – мечта, която идва със закъснение. Привързаността е фундаментална за развитието на детето. Много родители на недоносени се страхуват, че „няма да успеят да изградят връзка“. Но изследванията показват, че: въпреки това връзката се изгражда.

• Психологически изследвания показват, че „кенгуру-грижата“ – контактът кожа до кожа, дори за минути – намалява нивата на стрес при детето и родителя.
• Гласът на майката и бащата е разпознаваем още в интензивното отделение и има успокояващ ефект.
• Малките ритуали – пеене, молитва, оставяне на плюшена играчка с мириса на родителя – изграждат невидим мост на близост.

Това е любов през стъкло – но тя е истинска и трансформираща. Привързаността не е разрушена – тя е изпитана.

Как да се справим? Практически насоки

1. Дайте име на чувствата си. Вина, тревога, гняв – всички те са нормални. Когато ги назовем, те губят част от силата си.
2. Търсете подкрепа. Разговор с близък, терапевт или група за родители на недоносени може да намали изолацията.
3. Създайте малки ритуали. Говорете на бебето, оставяйте му песен, пишете дневник. Това създава нишка на връзка.
4. Грижете се за себе си. Знам, че звучи невъзможно, но вашата устойчивост е кислород и за детето.
5. Живейте ден по ден. Голямата картина може да плаши, но малките победи всеки ден изграждат сила.

Вместо заключение: Надежда

Да бъдеш родител на недоносено дете е да бъдеш хвърлен в битка, която никога не си искал. Но тази битка носи и сила, за която не си знаел. Аз съм минала по този път.
Знам тъмнината му, знам самотата, знам ужаса. Но знам и светлината – онзи момент, в който държиш детето си и разбираш, че всичко, през което сте минали, ви е върнало един към друг с още по-силна любов.

Искам да ви оставя с това: вашето дете усеща сърцето ви. Дори през стъклото, дори през страха, дори когато вие самите се съмнявате. Тази любов е най-истинският дар, който можете да му дадете.  И тя е достатъчна.

С любов

Петя Банкова