Същност и определение на съзависимостта

Понятието „съзависимост“ възниква в САЩ през втората половина на XX век и първоначално се употребява в общностите, занимаващи се с лечение на алкохолизъм. Терминът започва да се използва широко благодарение на работата на терапевтите в движението Моделът Минесота ( повече информация на английски език Minnesota Model ) , които наблюдават, че близките на зависимите проявяват сходен набор от поведенчески модели. Един от първите специалисти, които формулират концепцията в професионална рамка, е д-р Тим Менинг, а по-късно тя е развита и популяризирана от автори като Мелоди Бийти, която превръща темата в част от съвременната психотерапия.

Съзависимостта описва определен тип взаимоотношения, характерни за близките на хора с алкохолна или друга зависимост. В тези отношения се наблюдава силен дисбаланс: единият партньор непрекъснато инвестира енергия и грижа, а другият – основно получава. Прекомерната ангажираност на първия всъщност задържа разрешаването на проблема, докато другият продължава с разрушителните си модели.

Зависимият употребява субстанция или изпълнява действие, което води до негативни последици. Макар често да осъзнава вредата, той не успява да преустанови поведението си. Краткотрайното облекчение, което изпитва, го подтиква да повтаря цикъла, а опитите за спиране обикновено са неуспешни.

Съзависимият е човекът, който стои най-близо до зависимия – партньор, член на семейството, приятел. При него също има форма на зависимост, но тя е насочена към самия човек, а не към веществото. Неговото поведение става подвластно на това на зависимия, което създава характерното „вързване“ в отношенията.

За по-ясна представа често се използва класическият пример за жена, която живее с алкохолик – ситуация, послужила за основа на самата концепция. Групите за близки на зависими към алкохол показват, че зависимостта засяга цялата семейна система.

Такъв партньор добре разбира, че употребата разрушава както зависимия, така и общия им живот. В стремежа си да помогне той постепенно фокусира цялото си внимание върху проблема, докато собствените му потребности изчезват от дневния ред. Това води до непрекъснато преповтаряне на един и същ болезнен сценарий, при който и двамата се задържат в порочен кръг.

Любопитен факт

Един от най-интересните аспекти в развитието на теорията за съзависимостта е, че първоначално тя е разглеждана като „проблем на близките“, а не като самостоятелно психологическо явление. Едва през 80-те години терапевтите започват да осъзнават, че съзависимите модели могат да се проявяват и извън контекста на зависимости, включително в любовни връзки, семейства с хронично болни, в партньорства с нарцистични личности и дори в отношения родител–дете. Това превръща концепцията в едно от ключовите понятия в съвременната психология на взаимоотношенията.

Емоционалната съзависимост

Съзависимост може да възникне и в отсъствието на зависимости към вещества. В тези случаи говорим за емоционална съзависимост – форма на отношения, при която един човек става силно емоционално обвързан с друг, до степен, в която собственото му благополучие зависи от поведението, настроението или одобрението на този човек. В такава динамика другият партньор не е нужно да е зависим към алкохол, наркотици или поведение. Достатъчно е да има емоционална нестабилност, трудности, непоследователност или нужда от постоянна подкрепа, за да се активира моделът на съзависимост.

Този тип връзки най-често се срещат между романтични партньори, родители и деца, братя и сестри или близки приятели. Общото между всички тях е неравномерният разпределение на емоционалните роли: единият се превръща в този, който „държи системата“, докато другият често е по-пасивен, колеблив или нуждаещ се. Постепенно връзката се превръща в еднопосочен поток на емоционална, психическа или практическа грижа.

Как се проявява емоционалната съзависимост

Особеността на тези отношения е, че единият човек несъзнателно поема отговорността за емоции, решения и поведение на другия. Той започва да компенсира, да предугажда, да успокоява, да балансира – сякаш е пазител на цялата връзка. Външно това може да изглежда като грижа или отдаденост, но вътрешно е поддържане на модел, в който:

• нуждите на другия имат приоритет,

• собствените граници се размекват,

• личните желания се отлагат,

• самочувствието започва да зависи от това „да бъдеш нужен“.

В стремежа да предотврати конфликт, криза или отдалечаване, съзависимият често започва да контролира или манипулира ситуацията – не от злонамереност, а от страх. Той се опитва да „поправи“ другия, да предвиди реакциите му, да ограничи поведението му или да го насочи, така че връзката да остане стабилна. Парадоксално, колкото повече се опитва да спаси партньора, толкова повече се задълбочава собствената му загуба на автономност.

Какво поддържа този модел

Динамиката на емоционалната съзависимост се превръща в самоподдържащ се цикъл.

• „Грижовният“ партньор вярва, че без неговото участие другият няма да се справи.

• Вторият свиква да разчита на първия или да стои в проблемите си без да поема отговорност.

• Така връзката се поддържа на база нужда, а не на база равнопоставеност и зряла близост.

В резултат и двамата остават в застой: единият се изтощава и губи себеусещане, а другият не развива собствената си способност да се справя с трудностите. Общата картина е усещане за задушаване, неравновесие и страх от промяна.

Защо емоционалната съзависимост е толкова коварна

За разлика от зависимостта към вещества, която има видими прояви, емоционалната съзависимост често е прикрита под идеята за любов, лоялност, отговорност или „доброта“. Именно затова много хора не я разпознават – тя изглежда като:

• „Аз просто много се грижа.“

• „Без мен той/тя ще се разпадне.“

• „Той/тя има нужда от мен.“

• „Ако се отдръпна, ще причиня болка.“

Тези убеждения поддържат кръга и го правят още по-труден за разчупване.

Как възниква съзависимостта

Съзависимостта винаги е свързана с определен тип емоционална зависимост, която човек изгражда несъзнателно към другите. Тази зависимост не се появява внезапно в зряла възраст – тя обикновено се формира като отговор на преживявания в ранното детство. Именно там детето научава какво означават близост, грижа, безопасност и любов, и дали те са достъпни безусловно или само под определени условия.

Когато едно дете расте в среда, в която трябва да се адаптира, да потиска собствените си нужди или да се подчинява на емоционалната нестабилност на възрастните, то развива модел, при който оцеляването зависи от това да „услужи“ на другия. Така се полагат основите на съзависимостта: нуждата да бъдеш полезен, незаменим, тих, удобен или спасител, за да заслужиш близост и приемане.

Важно е да се подчертае, че не е необходимо в семейството да има зависим човек, за да се развие съзависим модел. Много по-често причината е в дисфункционалната динамика на общуване, която принуждава детето да поема роли, неподходящи за възрастта му.

Ситуации, които формират съзависимост

Емоционално небалансирана семейна среда може да включва:

• Контролиращи, критични или непредсказуеми родители

Когато детето никога не знае какво да очаква – одобрение, гняв или отдръпване – то започва да следи настроенията на възрастните. Този „емоционален радар“ остава активен и в зряла възраст, превръщайки се в свръхчувствителност към потребностите на другите и неспособност да разпознае собствените.

• Дом, в който един човек определя атмосферата

В някои семейства всички се адаптират към емоционалните състояния на един член – например родител, който лесно избухва, е депресивен или тревожен. Така детето се научава да се държи „внимателно“, за да не провокират конфликт, и свиква да регулира емоции, които не са негови.

• Родител, който се поставя в ролята на жертва или хронично страдащ

Когато родителят постоянно показва безпомощност, умора или самосъжаление, детето често се превръща в „малкия възрастен“ – този, който утешава, подкрепя, слуша и носи тежести, неподходящи за възрастта му. Това създава устойчиво убеждение, че стойността ти идва от това да помагаш и да спасяваш.

Какво се случва с детето в такава среда

Дете, израстващо в дисфункционално семейство, несъзнателно усвоява няколко ключови модела:

• поема отговорности, които не са негови – емоционални, практични или психологически;

• учи се да успокоява другите, вместо да бъде успокоявано;

• приема, че любовта трябва да се заслужи с поведение, грижа или жертви;

• заличава собствени граници, защото се страхува да не бъде изоставено или наказано;

• губи ясно усещане за „Аз“, тъй като се учи да бъде това, което другите очакват.

Тези механизми са естествени защитни стратегии, които помагат на детето да се адаптира към нестабилна среда. Но в зряла възраст те се превръщат в спънки: човек трудно изгражда здрави граници, избира партньори, които се нуждаят от „спасение“, и поставя чуждите нужди пред собствените.

Драматичният триъгълник на Карпман

Драматичният триъгълник е социално-психологически модел, разработен от американския психотерапевт д-р Стивън Карпман през 60-те години на XX век. Неговата цел е да опише типичните модели на поведение, в които хората несъзнателно попадат по време на емоционални конфликти и нездравословни взаимоотношения. Според Карпман човек може да играе три основни роли – Жертва, Спасител и Насилник – и да преминава от една роля към друга в зависимост от ситуацията и динамиката между участниците.

Моделът е широко използван в терапията, защото ясно показва как конфликтът се поддържа не от конкретното събитие, а от ролите, които хората приемат. Когато тези роли се активират, истинското решение на проблема става невъзможно: отношенията се въртят в омагьосан кръг, а всеки участник допринася за продължаването на disфункцията.

Ролите в триъгълника

Жертва

Жертвата възприема себе си като безпомощна и неспособна да промени ситуацията. Тя често вярва, че вече е направила всичко, което може, и че външни сили – хора, обстоятелства или съдбата – контролират живота ѝ.

Характерните прояви включват:

• избягване на отговорност за собствените решения и чувства;

• усещане за несправедливост и постоянен емоционален товар;

• убеждение, че „нищо няма да се промени“, дори да опита.

Това не е истинската жертвена позиция, която възниква при реално насилие или несправедливост, а психологическа роля, която задържа човека в пасивност.

Спасител

Спасителят е този, който се чувства длъжен да „поправя“, успокоява и решава проблемите на другите. Той черпи чувство за стойност от това да бъде нужен, полезен и незаменим.

Тази роля често изглежда „добра“, защото включва подкрепа, но всъщност:

• обезсилва Жертвата, като не ѝ позволява да поеме отговорност;

• прави другите зависими;

• води до скрит контрол – чрез помощта си Спасителят поддържа структурата на връзката.

Когато усилията му не доведат до резултат, Спасителят лесно преминава към ролята на Насилник – обвинява, ядосва се или наказва.

Насилник

Насилникът (понякога наричан Преследвач) е фигурата, която критикува, обвинява или контролира. Той често поставя твърди граници, но по начин, който е агресивен, назидателен или студен.

Под повърхността на тази роля обаче обикновено стоят:

• силен страх от безпомощност;

• напрежение и вътрешна несигурност;

• нужда от контрол, за да не се почувства уязвим.

Когато бъде предизвикан или се почувства разобличен, Насилникът може мигновено да премине в ролята на Жертва, измествайки отговорността към другите.

Как функционира триъгълникът

Трите роли поддържат взаимно една друга. Всеки участник има несъзнавано „възнаграждение“, когато остава в ролята си:

• Жертвата печели внимание или освобождаване от отговорност.

• Спасителят печели чувство за значимост.

• Насилникът печели усещане за контрол и сила.

Но този „печеливш сценарий“ е привиден. В действителност всички остават в застой, а основният проблем – липсата на зряла комуникация и лична отговорност – остава нерешен.

Триъгълникът е особено видим в семейства, в които се развиват зависимост и съзависимост. Там ролите могат да се сменят многократно — например родителят става Насилник, детето влиза в ролята на Жертва, а другият родител се превръща в Спасител. След време позициите се разменят, но моделът остава същият.

Хората, израстващи в подобна динамика, често несъзнателно я пресъздават в бъдещите си партньорства, приятелства или професионални отношения, докато не осъзнаят ролите и не прекъснат цикъла.

Характерни черти на съзависимия човек

Ниско самочувствие и стремеж към перфекционизъм

Много съзависими носят дълбоко чувство за недостатъчност, което компенсират чрез високи стандарти и перфекционизъм.

Потребност от одобрение и трудност да отстояват себе си

Те често поставят мнението на другите над собственото, което води до неспособност да заявяват позиция.

Постоянно желание да угодят и склонност към самозабрава

От страх да не бъдат отхвърлени, те казват „да“, дори когато това ги наранява.

Сливане с другия и загуба на собствената идентичност

Фокусът върху партньора е толкова силен, че личните желания избледняват.

Размити граници и поемане на чужда отговорност

Те се чувстват длъжни да поправят или поддържат другия, което води до вина и самообвинения.

Спасяване и прекомерна грижа

Тази роля поддържа и двете страни в зависимост – единият не поема отговорност, другият носи прекалено много.

Контрол и манипулация

От страх ситуацията да не излезе от контрол, съзависимият често използва манипулативни стратегии.

Емоционална неустойчивост и потискане на чувства

Тревожност, депресивности и избягване на емоции са чести прояви.

Затруднения с близост и комуникация

Съзависимите се страхуват от критика, изоставяне и отказ, което затруднява откритото споделяне.

Как се преодолява съзависимостта

Когато отношенията са хронично болезнени, вероятно става дума за съзависима динамика. Често човек осъзнава това едва когато забележи, че не може да функционира нормално извън връзката или че страхът от загуба е по-силен от реалността на взаимоотношението.

Първата и най-трудна стъпка е признаването, че съществува проблем. Обикновено човек се самозалъгва или оправдава другия, докато реалността ясно показва: липса на удовлетвореност, тревожност, циклични конфликти, манипулативни стратегии и постоянен застой.

След осъзнаването идва въпросът „Откъде идва този модел?“ Разглеждането на семейната система може да разкрие ролите, които сме наследили – дали сме били жертва, спасител, насилник или комбинация от тях. Необходимо е да поемем отговорност за собствените си реакции и да си позволим прошка за научените модели, тъй като те са част от поколения опит.

След това започва дългият, но възможен процес на промяна. Той може да включва:

• работа с вътрешното дете и ранните травми;

• възстановяване на връзката със собственото „аз“;

• развитие на лична идентичност;

• практикуване на грижа за себе си;

• учене да изразяваме нужди и да поставяме граници;

• отказ от модели като угодничество, саможертва, спасителство и контрол;

• овладяване на емоционална саморегулация;

• поемане на лична отговорност и изграждане на автономност.

Пътят към освобождаване от съзависимостта може да е труден, но не е нужно да бъде самостоятелен. Подкрепата от специалист може да бъде ценен ресурс. Важно е да се осъзнае, че вината не е в никого конкретно — съзависимостта често е част от междугенерационна история. Но веднъж разпозната, тя може да бъде прекъсната и заменена със здравословни модели, които променят целия живот.

С любов и грижа

Петя Банкова