Как другите да ме харесат? Какво да променя?

Виждаш ли света по този начин?

Някои хора възприемат света си в крайни, разделени категории – харесван срещу нехаресван, успех срещу провал.
В действителност светът е много по-сложен от това.
Затова и отговорът на твоя въпрос не може да бъде прост и универсален.

Ако се бориш с усещането, че не си харесван, има множество възможни причини, които трябва да се разгледат, преди да започнеш да правиш промени.
За съжаление, в твоя въпрос липсва достатъчно информация, за да може някой да разбере в дълбочина какъв е истинският ти проблем.

Тук се връщаме към основната теория на гещалт терапията:

Не можем да разберем смисъла на едно събитие, без да знаем и полето, от което то произлиза.

Съществуват твърде много възможности.

Изглежда ли твоята ситуация така?

Представи си този простичък пример – рисунка на поле, което символично представя теб и твоя фон (това, което не се вижда).

Ако ти си като малкото еленче в тази картина, тогава твоята младост и липсата на житейски опит може да са източник на трудностите ти.
Или просто си различен от хората, с които искаш да се свържеш.

Две зайчета – едно еленче.
На картината има две зайчета и само едно младо еленче.
Може би стандартите на групата са създадени около „зайчета“, а не около „еленчета“.
С други думи – няма нищо нередно в теб, просто не напълно се вписваш в средата.

А може би твоята ситуация изглежда така:
Хората около теб се страхуват от теб – виждат те не като различен, а като „опасен“ или „заплашителен“.

Недостатъчна информация

За да се разбере по-добре, е нужно да имаме информация за:

  • Теб самия: възраст, пол, външен вид, образование, цели, интереси.

  • Харесването: какво те кара да мислиш, че не си харесван? Какви черти или поведения може да отблъскват другите?

  • Останалите хора: от кого искаш да бъдеш харесван? Какви са техните ценности и критерии? Какъв хтип хора самите те харесват?

Моля, дефинирай „харесван“.

Няма една-единствена дефиниция.
Различни хора, на различни етапи от живота си, с различни цели, възприемат „харесваността“ по различен начин.
Някой, който е харесван от мен, може да не бъде такъв за теб или за групата, в която искаш да се впишеш.

Например, за едни „харесван“ може да означава:

  • готин,

  • богат,

  • добър,

  • общителен,

  • забавен,

  • изключително умен.

Извод:
Често, когато човек търси отговор защо не се чувства „харесван“, липсва достатъчно яснота за контекста, в който възниква това усещане. Без конкретна информация за личните особености, преживяванията и социалната среда, е трудно да се направят точни изводи или препоръки.

Понякога зад това търсене стои несъзнавана нагласа – убеждението, че другите мислят по същия начин като нас и разбират преживяванията ни без нужда от обяснение. Тази нагласа често води до недоразумения и усещане за неразбраност.
Полезно е човек да се спре и да разгледа въпроса си по-задълбочено – да се опита да осмисли собствената си позиция, но и да си представи как тя изглежда от гледната точка на другите.

Попитай себе си:

  • Какво търся, като задавам този въпрос?

  • Проверих ли дали въпросът ми е разбираем за другите?

  • Мога ли да се опитам да погледна ситуацията си от гледната точка на читателя?

  • Виждам ли нещата само от своята перспектива или мога да усетя и другите гледни точки?

  • Осъзнавам ли, че хората възприемат реалността различно – както от мен, така и помежду си?

  • След като прочетох този отговор, променя ли се по някакъв начин разбирането ми за собствения проблем?

В терапевтичен контекст това е първата крачка към по-зряла емоционална връзка със света – да приемем, че нашето преживяване е само една от многото перспективи.
Когато започнем да разглеждаме реалността не само през собствената призма, а и през очите на другите, се отваря пространство за разбиране, съпричастност и истинска комуникация.
Това осъзнаване не само ни прави по-разбирани, но и по-способни да изграждаме смислени отношения, в които автентичността и приемането заменят страха от неодобрение.

Моите  5 стъпки:

1. Започни с приемане на себе си

Не можеш да се свържеш истински с другите, ако тайно осъждаш самия себе си.
Работи върху вътрешния си диалог – начина, по който говориш на себе си.
Когато сме добри и снизходителни към собствените си несъвършенства, несъзнателно излъчваме същата топлина и към другите.

Терапията и практиките за осъзнатост (mindfulness) помагат да омекотим вътрешния критик и да изградим по-стабилна и приемаща самооценка.

2. Практикувай любопитство, не представяне

Хората обичат да се чувстват видяни. Вместо да се тревожиш как изглеждаш в очите им, съсредоточи се върху това да ги опознаеш.
Задавай нежни въпроси, слушай какво е важно за тях и откликвай с искрен интерес.
Това създава емоционален мост – променя енергията от „Как изглеждам?“ към „Как си ти?“.

3. Излъчвай топлота чрез малки жестове

Усмихни се, когато поздравяваш хората, запомняй дребни детайли, използвай имената им.
Топлотата е невербален език – тя се изразява чрез тона на гласа, погледа, присъствието.
Дори в тишината, когато си истински „тук“, ставаш магнит за другите.

4. Регулирай енергията си

Ако емоциите ти се колебаят между ентусиазъм и отдръпване (което често се случва при чувствителни или емпатични хора), работи върху емоционалния баланс.
Заземяване, дихателни практики и водене на дневник могат да ти помогнат да останеш центриран – хората се чувстват в безопасност около стабилна енергия.

5. Бъди последователен и цялостен

Харесването се ражда там, където има усещане за почтеност.
Казвай това, което мислиш, имай предвид това, което казваш, и действай в съответствие със своите ценности.
Не е нужно да бъдеш съвършен – достатъчно е да бъдеш истински, открит и доброжелателен.

В същността си:

Не се стреми да бъдеш харесван.
Стреми се да бъдеш присъстващ, добър и емоционално осъзнат.
Останалото идва естествено.


Източник: За статията са използвани материали на Елинор Гриинберг, автор на книгата  „Borderline, Narcissistic, and Schizoid Adaptations“.

Автор: Петя Банкова

С любов и грижа

/0 Comments/by

 9 мита за психотерапията и психотерапевтите

„Митове за психотерапията и истината зад тях“ и истината зад тях

Идеята за психотерапията все още е обвита в множество заблуди. Те често спират хората да потърсят помощ навреме, а всъщност терапията може да бъде ключ към по-дълбоко себепознание и по-пълноценен живот.
Ето девет от най-разпространените митове за психотерапията и истината зад тях във вид на факти.

Мит 1: Психотерапията е само за хора с „тежки проблеми”.

Много хора вярват, че само хора с психични разстройства, тежки травми или кризи имат нужда от терапия. Смята се, че ако човек „просто е тъжен“ или „се чувства изгубен“, това не е достатъчна причина да потърси помощ. Така голяма част от хората отлагат дълго време, докато страданието им стане непоносимо.

Факт:
Психотерапията е не само лечение, а и форма на личностно развитие.
Хората влизат в терапия, за да подобрят отношенията си, да се справят със стреса, тревожността, прегарянето, чувството за празнота или липса на посока.
Да потърсиш помощ не означава, че си „болен“, а че искаш по-добър живот.
Както казва д-р Howes: „Не е срамно да поискаш по-добър живот.“

Мит 2: Всички терапевти просто раздават хвалебствия.


Популярните филми често показват терапевта като мил и постоянно съгласен човек, който слуша и казва „Разбирам, ти си прекрасен“. Това създава впечатление, че терапията е просто разговор, в който те уверяват, че си прав.

Факт:
Терапевтът не е човек, който ви „аплодира“, а партньор в процес на осъзнаване.
Понякога терапията може да е предизвикваща и дори неудобна, защото ви помага да видите трудни истини за себе си.
Howes казва : „Аплодиращият терапевт прави добро телевизионно предаване, но не винаги добра терапия.“

Мит 3: Терапевтите го правят само заради парите.


В обществото често има скептично отношение към професиите, свързани с помощ и грижа. Някои хора мислят, че терапевтите използват човешката болка, за да печелят.

Факт:
Да бъдеш терапевт изисква дългогодишно обучение, лична терапия и постоянна супервизия.
Това е професия, която предполага голяма емоционална ангажираност и вътрешна зрялост.
Добрият терапевт не работи от корист, а от дълбока мотивация да помага. Ако един терапевт работеше само за пари, скоро нямаше да има клиенти, защото в тази професия се усеща автентичността.

Мит 4: Психотерапията се занимава с общоизвестни неща.


Мнозина смятат, че терапията просто потвърждава неща, които човек и без това знае – че трябва да си вярва, да прощава, да се успокои и т.н.
Така се подценява дълбочината на терапевтичния процес.

Факт:
В терапията не се работи с общи истини, а с личната истина на човека.
Инсайтите, които възникват по време на процеса, осветяват собствени модели, страхове и преживявания, които често са несъзнавани.
Това е знание, което не може да се прочете в книга – то се преживява отвътре.
Затова терапията не дава готови рецепти, а помага да откриеш себе си.

Мит 5: Терапията е излишна, ако имаш приятели, с които можеш да поговориш.


На пръв поглед изглежда логично – защо да плащаш на терапевт, след като можеш да се довериш на близък човек?
Приятелите често ни дават любов, разбиране и съвети, затова изглежда, че правят същото.

Факт:
Терапията е уникално пространство, различно от приятелството.
В приятелството отношенията са реципрочни – и двамата споделяте и се подкрепяте.
В терапията цялото внимание е насочено към теб и твоите вътрешни процеси.
Терапевтът е обучен да разпознава дълбоки механизми, които приятел може да не види, и е задължен да пази пълна конфиденциалност.
Освен това можеш да изразиш всичко – включително гняв, срам или болка – без да се страхуваш, че ще нараниш другия.

Мит 6: Психотерапията е прекалено скъпа.


Цената на сесията често изглежда висока, особено ако я сравняваме с ежедневни разходи. Много хора вярват, че терапията е лукс, достъпен само за богатите.

Факт:
Цените в България варират – от 40 до 100 лв. за сесия, а някои терапевти адаптират таксата според възможностите на клиента.
Важно е да се разбере, че терапията не е разход, а инвестиция в качеството на живота.
Тя подобрява емоционалното здраве, отношенията, работата, самоуважението и дори физическото състояние.
Howes пита: „Колко пари годишно харчите за неща, които ви помагат да живеете по-добър живот?“
Психотерапията е точно такова нещо.

Мит 7: Терапевтът може да помогне само ако е преживял същото като теб.


Това вярване идва от идеята, че само човек, който е бил „в същото положение“, може да разбере. Така някои смятат, че терапевтът трябва непременно да е преживял загуба, зависимост или насилие, за да е полезен.

Факт:
Професионалният терапевт не трябва да е преживял същото, а да разбира психологическите процеси, които стоят зад преживяването.
Емпатията, обучението и клиничният опит му позволяват да подкрепя без да се „вплита“ в историята ви.
Понякога именно това, че терапевтът стои с вътрешна дистанция, прави възможна промяната.
Той е огледало – не участник.

Мит 8: Психотерапията е за слабохарактерни хора, които нямат воля.

Обяснение на мита:
В културата ни е заложено вярването, че силният човек „се справя сам“. Много хора изпитват срам да признаят, че не могат да се справят без помощ, защото го възприемат като слабост.

Факт:
Да потърсиш помощ изисква смелост и зрелост.
Всеки човек преживява трудни моменти и няма нищо срамно в това да поискаш подкрепа.
Истинската сила не е да се затваряш и да се бориш сам, а да имаш осъзнатост и смелост да се погрижиш за себе си.
Терапията е акт на отговорност, не на безсилие.

Мит 9: Терапевтите избират професията си, за да решат собствените си проблеми.

Обяснение на мита:
Някои смятат, че хората стават терапевти, защото самите те имат неразрешени въпроси и искат да ги „лекуват“ чрез другите.

Факт:
Във всяко сериозно обучение по психотерапия личната терапия е задължителна.
Да, много терапевти са избрали пътя си, защото самите те са минали през трудности – но именно това им помага да имат дълбочина и разбиране.
Разликата е, че те вече са обработили собствените си проблеми, за да могат да бъдат стабилна опора за другите.
Терапевтът е „инструментът“ на своята работа – и ако този инструмент не е в добро състояние, не може да бъде полезен.

Психотерапията не е лукс, слабост или крайна мярка – тя е път към осъзнат, пълноценен и свързан живот.
Всеки терапевт е различен, всеки метод има своята сила, но най-важното е да се доверите на собственото си преживяване.

„Промяната започва там, където човек се осмели да бъде видян.“

✨ С любов и грижа,
Петя Банкова
Психолог и човек, който вярва в изцелителната сила на срещата между две човешки същества.

/0 Comments/by

Свързани или сами с Петя Банкова

Как изграждаме емоционална близост и доверие в отношенията**

„Да се свържеш с някого истински е рядкост. Но когато се случи – знаеш. Усеща се като завръщане у дома.“

Има една дълбока истина, която често се страхуваме да признаем – можем да сме заобиколени от хора, и въпреки това да се чувстваме сами.

Да бъдеш „в отношения“ не означава непременно да си свързан.

Да си физически близо, не гарантира емоционална близост.

А понякога – най-дълбокото усещане за връзка възниква в тишината между две души, които си позволяват да бъдат автентични.

Какво означава да си свързан?

Истинската свързаност не се случва на повърхността. Тя не е само разговор, съвместно преживяване или споделен навик. Тя се проявява тогава, когато можем да присъстваме един с друг – без маски, без нужда да се харесаме, без страх, че ще бъдем изоставени.

Свързаността е онова състояние, в което се отпускаме.

Тялото ни диша по-дълбоко.

Нервната ни система казва: „Тук съм в безопасност.“

Може да се случи в разговор, но по-често се случва през присъствието. В погледа, който не бърза да осъди. В тишината, която не изисква обяснения. В докосването, което казва: „Виждам те.“

Какво ни пречи да се свържем?

Парадоксът е, че колкото повече копнеем за близост, толкова по-дълбоко понякога я избягваме.

Страхът от отхвърляне. Стари травми. Уроци от детството, че е по-безопасно да си сам. Убеждението, че ако се покажеш истински, ще бъдеш твърде много… или недостатъчен.

Затова често изграждаме защитни поведения, дори несъзнателно:

• Затваряме се, когато стане емоционално интензивно

• Сменяме темата, когато усещаме уязвимост

• Ставаме прекалено „рационални“ или „силни“

• Или пък се сливане до загуба на себе си – от страх да не бъдем изоставени

В основата на всичко стои един много човешки страх:

„Ако те поканя по-близо и ти си тръгнеш, как ще оцелея?“

Как се изгражда емоционална близост?

Емоционалната близост не се случва изведнъж. Тя е процес на взаимно разгръщане, който изисква смелост, време и безопасност.

Няколко ключови опори в изграждането на емоционална близост:

1. Уязвимост

Да покажеш това, което наистина чувстваш – дори когато не си сигурен дали ще бъдеш разбран или приет.

Това означава да кажеш: „Страх ме е, че ще ме отхвърлиш“, вместо да се отдръпнеш. Или: „Имам нужда от теб“, дори когато вътрешният ти критик казва, че това е слабост.

Уязвимостта не е слабост. Тя е смелостта да бъдеш истински, когато най-много ти се иска да се скриеш.

2. Присъствие

Да останеш с другия – с внимание, тишина, поглед, емпатия.

Да не бързаш да даваш съвет, да не поправяш, да не влизаш в роля на спасител. Просто да си там.

Истинското присъствие казва: „Не си сам в това.“

И това често е по-лековито от всички думи.

3. Регулация

Да можеш да издържиш на интензивността на емоциите – своите и на другия – без да избягаш, нападнеш или се вцепениш.

Регулацията означава: „Да, това е трудно, но мога да остана тук.“

Без регулация, дори най-голямото желание за близост се превръща в реакция: затваряне, гняв или паника. С регулация – има място за връзка.

4. Ясни граници

Да знаеш къде си ти и къде е другият.

Да умееш да кажеш „не“, когато е нужно, и да уважаваш „не“-то на отсрещния.

Границите не са стени. Те са мостове – които позволяват да се срещнем като отделни и свободни хора, а не като слети или зависими.

Без граници няма истинска близост, защото няма яснота кой си ти.

5. Автентичност

Да не се преструваш, че си „по-лесен за обичане“, отколкото си.

Да не играеш роля, за да заслужиш внимание, приемане или сигурност.

Автентичността е гласът, който казва: „Това съм аз – не съм перфектен, но съм истински.“

Само когато си автентичен, можеш да бъдеш наистина обичан – не заради фасадата, а заради човека, който си зад нея.

Близостта и тялото

Свързването не е само психологичен процес – то е и телесен.

Когато сме свързани:

• Дишането се забавя

• Сърдечният ритъм се синхронизира

• В мозъка се активират области, свързани със сигурност, емпатия и удоволствие

• Отделя се окситоцин – хормонът на свързаността и доверието

С други думи: емоционалната сигурност променя физиологията ни.

И това е и причината да търсим тази близост толкова дълбоко – тя ни лекува.

А какво се случва, когато връзката се прекъсне?

Прекъсването на връзката – емоционално или реално – често се преживява като заплаха.

Тялото реагира с тревожност, напрежение или вцепенение. Възникват автоматични реакции – бягство, борба, изолация.

Но тези реакции могат да бъдат врата към осъзнаване.

Когато видим какво се активира в нас при отдалечаване, можем да разберем от какво всъщност имаме нужда.

Може би не просто от „другия“, а от това да се свържем отново със себе си.

Свързаност със себе си

Най-дълбоката близост започва от мястото, където спираш да избягваш себе си.

Когато се осмелиш да се усетиш – точно такъв, какъвто си.

С всички несъвършенства, желания, страхове и нужди.

Свързаността със себе си не означава изолираност.

Означава, че се срещаш с другия не от празнота, а от цялост.

И от тази цялост можеш да създадеш истинска, здрава връзка.

Не такава, която да ти дава стойност – а такава, в която споделяш присъствието си.

Да бъдеш свързан е риск – но и най-дълбокото човешко удоволствие.

Не защото винаги е лесно. А защото там се случва истинският живот.

Въпрос към теб:

Кога за последно се почувства наистина свързан – с друг човек или със самия себе си?

Какво направи възможна тази близост… и какво може би я затрудни?

„Да бъдеш свързан не означава да си безстрашен.Означава да останеш – с отворено сърце – дори когато те е страх.“ — Петя Банкова

 

 

/0 Comments/by

Постоянна тревожност: как да си върнем вътрешния покой

Ако живееш с усещането, че нещо не е наред – дори когато всичко изглежда добре отвън – не си сам. Много хора, независимо от възраст, професия или житейски обстоятелства, се борят ежедневно с едно усещане, което трудно се обяснява, но още по-трудно се изтърпява: постоянната тревожност.

Това е онзи вътрешен шум, който не стихва. Онзи стегнат възел в гърдите. Или мислите, които не спират дори посред нощ. Умората от това да си “нащрек” – дори когато няма от какво.

Но тревожността не е присъда. Тя е сигнал. И когато се научим да я разбираме, вместо да я мразим, можем да направим нещо много по-силно от това просто “да я премахнем”: да си върнем живота обратно.

Какво представлява постоянната тревожност

Постоянната тревожност – често наричана още генерализирана тревожност – не е просто състояние на моментен стрес. Тя е фон, на който се развива целият ни ден. Понякога толкова добре се е сляла с нас, че дори не я разпознаваме като отделна. Тя просто е там – като сянка, като напрежение, като неясно усещане, че нещо лошо може да се случи.

Може да се прояви чрез:

• прекомерно притеснение за себе си или близките;

• мисли, които не можеш да спреш;

• постоянна нужда да контролираш;

• усещане, че не си “тук”, а в някакво бъдеще, което изглежда заплашително;

• физически симптоми – безсъние, стягане в тялото, замайване, напрежение, усещане за задушаване.

Но преди да се изплашиш от това описание, искам да знаеш нещо важно:

Това състояние е разбираемо, човешко и напълно податливо на промяна.

Не е нужно да свикваш с него. Можеш да научиш как да му отнемеш властта.

Как изглежда тревожността отвътре

Може би ще разпознаеш себе си в някои от следните описания. Те не са диагноза, а по-скоро огледала, които ни помагат да разберем какво наистина се случва с нас.

  • Прекалено мислене. Постоянно.

Мозъкът никога не изключва. Превърташ сценариите, планираш какво може да се обърка, мислиш какво си казал, какво не си казал, какво би могло да стане… И понякога дори в 3 през нощта умът ти е все още на работа.

  • Тревога без ясна причина.

Чувстваш, че нещо не е наред – но не можеш да назовеш какво. Сякаш има невидим облак, който виси над теб, независимо дали си в кухнята или на работа.

  • Тялото ти говори.

Безсъние. Стягане в гърдите. Замайване. Затруднено дишане. Прескачания на сърцето. Студени крайници. А често – и усещането, че “ще се случи нещо лошо”, без реална причина.

  • Постоянно очакване на опасност.

Вместо да се отпуснеш в настоящето, умът ти е зает с въпроси като:

„Ами ако…?“ „Какво, ако не стане?“ „Ами ако ме уволнят?“ „Ако се разболея?“ „Ако не се справя?“

  • Нужда от контрол.

Искаш всичко да бъде предвидимо, подредено, сигурно – защото вътрешно се чувстваш несигурен. И когато нещо излезе извън контрол, тревожността се засилва.

  • Свръхчувствителност към хаос и несигурност.

Дори нещо малко – като закъснение, шум, промяна в плановете – може да предизвика напрежение или паника.

  • Сън, който не е почивка.

Или не можеш да заспиш, или се будиш внезапно – и вече си в тревожни мисли. А денят започва още преди да е изгряло слънцето – с уморен ум и напрегнато тяло.

Има още нещо, което тревожните хора често правят:

Скриват го. Усмихват се. Функционират. Понякога изглеждат „много силни“. А отвътре просто… не издържат.

Защо тревожността не си отива от само себе си

Тревожността не е просто „лош навик“ или „негативно мислене“. Тя е реакция на система, която твърде дълго е живяла в режим на опасност. Представи си я като алармена система, която е станала свръхчувствителна – дори когато няма реална заплаха, тя пак звъни.


Ето кои са най-честите механизми, които поддържат тревожността активна:

1. Ум, който не спира

Мислите се въртят в кръг. Преувеличават бъдещето, интерпретират неяснотите като опасност. И колкото повече се опитваш да ги „изключиш“, толкова по-силно се връщат. Това е така, защото тревожният ум не търси покой – той търси контрол.

2. Тяло в режим “бий се или бягай”

Когато умът се тревожи, тялото реагира все едно има реална заплаха. Повишава се пулсът, дишането се учестява, напрежението се събира в гърдите, мускулите се стягат.

С времето този режим става новото „нормално“, а реалната почивка става почти невъзможна.

3. Безсъние → още тревожност → още безсъние

Това е един от най-честите затворени кръгове. Не можеш да заспиш, защото умът работи. А на сутринта си още по-изтощен и чувствителен към стрес. Тревожността се засилва. Цикълът се повтаря.

4. Натрупана емоционална умора

Тревожността често не идва от едно събитие, а от години на пренебрегвани емоции: страхове, травми, свръхотговорности, адаптиране към другите. Колкото по-дълго се игнорира вътрешното напрежение, толкова по-силно тялото започва да говори чрез симптоми.

5. Желание всичко да е под контрол

Контролът създава усещане за сигурност. Но животът по природа е непредвидим. И когато реалността не се поддаде на контрола ти – идва паниката. Затова много тревожни хора са перфекционисти – защото стремежът към съвършенство поне за миг им дава илюзията, че „всичко е наред“.

6. Изтощение от силна адаптация

Много от хората с генерализирана тревожност са функциониращи до краен предел. Работят, грижат се за другите, усмихват се, справят се. Но вътрешно се изчерпват. Често не си дават почивка, защото не вярват, че им е позволена.

Какво реално помага – и как да започнеш още днес

Първото и най-важно нещо, което искам да знаеш, е следното:

Тревожността не е твоята същност. Тя е състояние. И състоянията се променят.

Дори ако си живял/а с нея години наред.

Възстановяването не е мигновено. Не става с един съвет или една сесия. Но започва с разбиране, грижа и малки, постоянни стъпки.

Ето кои са доказаните, ефективни и човешки подходи, които работят – особено когато са комбинирани:

1. Психотерапия – пространство, в което тревожността започва да се променя

В добрата терапевтична работа тревожността не се “потиска”, а се разглежда като послание.

Разглеждаме кога се е появила, какво я поддържа, какво се опитва да ни каже. И най-вече – какво преживяване стои зад нея: страх, травма, неудовлетворена нужда, загуба на посока, адаптация.

Най-важното в психотерапията не са техниките – а сигурната връзка, в която можеш да спреш да се справяш сам и да започнеш да чуваш себе си.

Практики, които често използвам:

• техники за отпускане на напрежението (напр. прогресивна мускулна релаксация, парадоксално отпускане),

• работа с мисловните модели, които поддържат тревожността,

• емоционални подходи за освобождаване на задържани чувства,

• телесни методи

2. Тялото е врата към успокоение: дишане, движение, регулация

Тревожността не е само в ума. Тя е и в дишането, и в мускулите, и в нервната система.

Затова работещите методи включват:

• Прогресивна мускулна релаксация – систематично отпускане на натрупаното напрежение (научно доказано помага при безсъние, главоболие, тревожни разстройства).

• Дишане с осъзнатост – особено бавното диафрагмално дишане, което директно „информира“ нервната система, че няма опасност.

• Биоенергетично дишане – по-дълбока телесна практика, която раздвижва енергията и разблокира т.нар. „мускулна броня“ (подходящо с терапевт).

• Движение – не е нужно да е спорт. Дори 20 минути разходка могат да променят цялото състояние на тялото и ума.

3. Медитация и присъствие – не като техника, а като състояние

Не е нужно да си йога, за да медитираш.

Медитацията е просто покана да си с това, което е – без да го бягаш или променяш.

Само 10–15 минути на ден (дори водена медитация) могат:

• да подобрят съня;

• да намалят напрежението;

• да те върнат в тялото и в момента.

Можеш да започнеш с приложения, аудио или дори с фокус върху дишането, докато си в метрото.

4. Алтернативна подкрепа – билки, ритуали, грижа

Някои хора намират облекчение чрез:

• леки билкови тинктури (напр. маточина, валериан, пасифлора),

• топли вани преди сън,

• чайове с успокояващ ефект,

• музика за регулация на нервната система (алфа вълни, природни звуци),

• вечерен ритуал без екрани, който подготвя тялото за сън.

⚠️ Лекарствата също имат своето място, когато тревожността е изтощителна. Но ако се използват без психотерапия, често само „замазват“ симптома, без да достигнат до посланието.

5. Йога, Тай Чи, Ци Гун – древни движения за съвременен ум

Това не са просто упражнения. Това са начини да се върнеш в тялото си с внимание и ритъм.

И ако подходиш към тях не като фитнес, а като практика за присъствие – могат да бъдат изключително облекчаващи.

Всеки човек е различен. Всеки подход трябва да бъде личен.

Няма универсална рецепта за тревожност. Това, което работи за един, може да не проработи за друг.

Затова вярвам в индивидуалната работа. В това да чуем историята на тялото, ума и преживяванията – и да открием точно твоята врата към спокойствие.

И да – възможно е.

Възможно е да спиш спокойно.

Възможно е да се събудиш без стягане в гърдите.

Възможно е умът ти да не работи срещу теб.

И това не е лукс. Това е човешко право.

Ако усещаш, че е време да започнеш промяната – не защото „трябва“, а защото вътрешният шум е станал твърде силен – знам, че има път.

Работя с хора, които живеят с постоянна тревожност. Познавам страха, умората и съпротивата от първо лице. Но знам и как изглежда животът след това.

Ако желаеш – мога да вървя с теб по този път. С темпото, което ти е нужно. Без натиск. С уважение. С разбиране.

Защото живот с по-малко тревога е живот с повече свобода.

А тя е не просто възможна. Тя е заслужена.

С любов и грижа

Петя Банкова

/0 Comments/by

Защо някои майки сякаш не харесват или таят неприязън към собствените си дъщери

(Психологически механизми, скрити рани и пътят към изцеление)

Отношението между майката и дъщерята е една от най-дълбоките и сложни връзки в човешкия живот. То може да бъде източник на топлина, подкрепа и безусловна любов, но понякога в него има напрежение, критика, студенина или дори открита враждебност. Много жени, като възрастни, споделят болезнено усещане, че „майка ми никога не ме е харесвала“ или че са израснали със сянката на непризнати и недоизказани чувства. Тази тема е трудна, защото засяга корените на нашата идентичност – мястото, откъдето черпим първите модели за любов, връзка и принадлежност. В тази статия ще разгледаме:

  • защо се случва някои майки да изпитват отхвърляне или неприязън към дъщерите си;
  • какви психологически механизми стоят зад това;
  • как това се отразява върху личността на дъщерята;
  • и най-важното – как може да започне процесът на изцеление.

Корените на напрежението – когато болката се предава между поколенията

Много често неприязънта на майката към дъщерята няма нищо общо с дъщерята като личност. Тя е проeкция на собствените рани на майката.

Възможни причини:

  • Непреработени травми от собственото детство. Ако майката е израснала в среда на студенина, критика или отхвърляне, тя може несъзнателно да предаде същия модел.
  • Нереализирани мечти и изгубен потенциал. Дъщерята може да бъде „огледало“ на това, което майката е искала да бъде, но не е могла – и това поражда подсъзнателна завист или огорчение.
  • Идентификация с патриархалните модели. В култури като нашата жените често са били възпитавани в сравнение и конкуренция, дори между майки и дъщери.
  • Страх от загуба на ролята. В юношеството, когато дъщерята „разцъфва“, някои майки изпитват подсъзнателно чувство за изоставеност или остаряване, което може да се прояви като враждебност.

Важно е да разберем: В повечето случаи майката не мрази дъщерята – тя се бори със собствените си вътрешни конфликти и непреработена болка.

 Психологически механизми на отхвърляне

Проекция – Майката „прехвърля“ върху дъщерята собствените си страхове, комплекси или неразрешени конфликти: „Аз се чувствам неуспешна → виждам и теб като неуспешна.“

Триъгълници и съперничество – Ако връзката с партньора е напрегната, дъщерята понякога става несъзнателен съперник за вниманието и любовта на бащата или другите членове на семейството.

Перфекционизъм и проекции на нереализирани мечти – Някои майки натоварват дъщерите си с очаквания, които самите те не са могли да изпълнят. Ако дъщерята избере различен път, това се възприема като отхвърляне.

 Емоционалните рани на дъщерята

Израстването в среда на студенина, критика или липса на приемане оставя дълбоки отпечатъци:

  • Ниска самооценка и хронично чувство за вина
  • Страх от отхвърляне във връзките
  • Трудност да се свързваме с женствеността и тялото
  • Постоянно търсене на одобрение
  • Тенденция към перфекционизъм или автоагресия

Тези рани могат да се пренасят несъзнателно в партньорските връзки и родителството, ако не бъдат разпознати и лекувани.

 Пътят към изцеление

Изцелението започва с осъзнаване и изграждане на емоционална интелигентност и преминава през разбиране на корените, работа върху границите, както и изграждане на вътрешна стойност и нова женственост.

Разбиране на корените – Когато дъщерята започне да вижда историята на своята майка – не като оправдание, а като контекст – се отваря място за състрадание.  За да можем да го направим, трябва да разграничим „разбиране“ от „оправдаване“. Първата стъпка е вътрешното разрешение да проучим историята на майка си без да я оправдаваме.

  • Опитваме се да видим причините, не да извиняваме последствията.
  • Разбирането не означава, че приемаме нейната критика, студенина или неприязън за нормални.
  • Разбирането означава, че започваш да гледаш на тях като произход, а не като твоя вина.

За да разберем корените, трябва да опитаме да сглобим пъзела на живота на майка си. Това може да се направи чрез разговори с близки, роднини или самата майка, ако е възможно; внимателно слушане на фразите, които е повтаряла през годините – често те носят ключове за нейната лична болка; разглеждане на семейната динамика и културните модели, в които тя е израснала.

Въпроси, които да си зададеш:

  • Какво е било нейното детство?
  • Какви са били нейните родители?
  • Какви травми, загуби, ограничения или разочарования е преживяла?
  • Имала ли е свобода да бъде себе си, или е живяла според очаквания?

Когато открием какви липси, страхове и наранявания носи тя, вече започваме да виждаме нейната болка като фон – а не като наше определение. За да достигнем дълбоко разбиране, е нужно да влезем в състояние на емоционална осъзнатост. Това се постига чрез:

  1. Осъзнаване на собствените чувства – Какво точно усещаш, когато мислиш за майка си? Кои моменти на болка изплуват най-силно? Къде в тялото усещаш тази болка?
  2. Състрадание без загуба на граници. Състраданието не е пасивно приемане. То е способността да видим болката на другия, без да поемаме нейната отговорност. Можем да си кажем: „Разбирам, че майка ми е била ранена. Съжалявам за нейното детство, но нейното поведение към мен не е било правилно.“

Разбирането на корените не означава да забравим раните, а да ги видим ясно.
И когато започнем да виждаме жената зад майката – с нейните болки, страхове и ограничения – в нас се ражда нова сила – да се освободим от тежестта на чуждите травми; да изградим здрави граници и да изберем различен път за себе си и своите деца.

Част от пътя към изцеление е работа върху границите. Здравите емоционални граници са ключови. Правото да кажем „не“. Правото да защитаваме себе си. Правото да се отделим от чуждите емоции. Емоционалните граници са вътрешни линии, които определят: Какво приемаме и какво не; Къде свършвам аз и къде започва другият; Кои емоции са наши и кои не са; Какви нужди, ценности и приоритети защитаваме. Не можем да поставяме граници, ако не знаем какво е важно за нас.  Границите не са стена, а врата. Те не изолират, а пазят нашето пространство, за да можем да обичаме ш и да бъдеш обичана без да губиш себе си.

Изграждане на вътрешна стойност и нова женственост. Ключът към свободата е свързването със собствената стойност и идентичност – извън майчината оценка.

  • Самоосъзнаване: „Коя съм аз, когато не се опитвам да отговарям на нечии очаквания?“
  • Самоценност: „Моята стойност не зависи от това дали някой ме одобрява.“
  • Нова женственост: правото да бъдеш едновременно силна и уязвима, да изразяваш себе си без срам и вина.

Когато жената се свърже със своята вътрешна опора, нуждата от външно потвърждение намалява. Тогава връзките се изграждат от място на любов, а не на доказване.

Практически стъпки, които можеш да опиташ

  • Води дневник на емоциите – как се чувстваш след разговор с майка си.
  • Опитай техники за емоционално отделяне – да видиш къде свършваш ти и къде започва тя.
  • Развивай самосъстрадание – говори със себе си така, както би говорила с обичано дете.
  • Търси подкрепа в терапия – индивидуална или групова, за да преработиш раните и да създадеш нови вътрешни модели.

Заключение

Отношенията между майка и дъщеря са дълбоко вплетени в нашата идентичност. Дори когато са трудни, болезнени или белязани от неприязън, изцелението е възможно. То започва с разпознаване на собствените чувства, освобождаване от чуждите тежести и изграждане на нова връзка – първо със самите себе си. Помни: Не си отговорна за това какво носи майка ти в себе си. Но имаш силата да избереш какво носиш ти – за себе си, за децата си, за своето бъдеще.

С любов и грижа,

Петя Банкова

Психолог, треньор по емоционална интелигентност и създател на IntegriTherapy.

 

/0 Comments/by

Когато животът започне твърде рано: Психоемоционалната реалност на родителите на недоносени деца с Петя Банкова

Въведение: светът, който не избираш

Никой не си представя, че ще бъде родител на недоносено дете. Никой не мечтае първата прегръдка да бъде заменена от бипкащи машини, че първите снимки ще бъдат в интензивно отделение, че първата молитва няма да е за щастие, а за оцеляване.

Стояла съм до кувьоза и съм усещала как времето спира. Дишала съм със страх всяко следващо вдишване на моето дете. Слушала съм всяка дума на лекаря със сърце, което се къса. И съм познавала онова болезнено разстояние – да искаш да бъдеш близо, а да се чувстваш далеч, скрита зад стъкло, ръкавици и собствения си ужас.

И искам да ти кажа още в началото: не си сам/сама. Това, което чувстваш – вина, тревога, объркване, изолация – не е твоя слабост. Това е нормален човешки отговор на ненормално тежка ситуация.

Психологическата травма на преждевременното раждане

От психотерапевтична гледна точка преждевременното раждане е травматично събитие – внезапно, неочаквано и свързано със заплаха за живота. Изследванията в неонаталната психология показват:

  • Майките на недоносени деца имат повишен риск от посттравматично стресово разстройство (ПТСР) – кошмари, натрапливи мисли, постоянна тревога.
  • Бащите често развиват скрита депресия и повишена раздразнителност, която остава незабелязана, защото социалната роля им отрежда място на „силните“.
  • Степента на тревожност при родителите на недоносени деца е многократно по-висока, отколкото при родители на доносени.

Това не е просто „труден старт“. Това е шок, който променя начина, по който усещаш света и себе си.

Вината: вътрешният съдия

Помня ясно първите дни – онази мисъл, която не ми даваше покой: „Аз ли съм виновна?“
Как можах да допусна това? Тялото ми не издържа – предаде ме. Бях ли прекалено напрегната, прекалено заета, прекалено… всичко?  Вината е като вътрешен съдия, който не спира да те обвинява. Дори когато лекарите казват: „Няма какво да направите. Това се случва“, вътрешният глас настоява: „Ти сбърка.“

Вината при родителите на недоносени е добре изследван феномен. Тя е част от травматичната реакция – когато умът търси причина, за да възстанови илюзията за контрол. Защото ако вината е моя, тогава имам отговор. Ако е просто случайност – тогава съм безсилен. Но истината е, че в огромната част от случаите преждевременното раждане няма нищо общо с грешка на майката или бащата. Това са сложни медицински и биологични процеси, които не могат да бъдат предвидени или предотвратени.

Тревогата: живот в постоянна готовност

Тревогата беше моят постоянен спътник. Слушах всеки звук от машините. Ако апаратът изпиукаше – сърцето ми спираше. Ако дишането на бебето се промени – паника. Спях с телефона до себе си, дори когато бях вкъщи. И най-страшното беше – не можех да се отпусна дори в добрите моменти. Дори когато лекарите казваха: „Има подобрение“, аз мислех: „Да, но утре може да се промени.“ Ужасявах се да кажа, че съм родила. Бях решила, че докато не ми потвърдят, че бебето е добре и в безопасност няма да казвам.

Родителите на недоносени деца живеят в режим на постоянна тревожност. Всяко съобщение от лекар, всяко изписване на монитор, всяко дишане на бебето е събитие, което може да разклати или да даде надежда.

Научни данни сочат, че:

  • Нивата на тревожност при родителите на недоносени деца са до 3 пъти по-високи в сравнение с родителите на доносени.
  • Много майки и бащи съобщават за соматични симптоми – безсъние, панически атаки, стягане в гърдите.
  • Дори след изписването тревожността може да продължи с години – всяка настинка или повишена температура се възприема като потенциална опасност.

Тревогата има и защитна функция – тя държи родителя буден и готов. Но когато стане хронична, тя изтощава и превръща радостта от родителството в постоянна готовност за бедствие. Това е хипербдителност – един от симптомите на травма. Психиката живее в постоянна готовност за опасност. При родители на недоносени деца тази тревожност често продължава дълго след изписването – всяка настинка, всяко кихане може да изглежда като сигнал за бедствие. Нормализирането на тревогата е важно. Тя не е доказателство, че нещо не е наред с теб – тя е доказателство, че обичаш, че се бориш, че си свръх-настроен към детето си.

Изолацията: „Не сме като другите“

Когато приятелите ми качваха снимки на щастливи бебета у дома, аз не знаех дали да кача снимка на моето – обградено от кабели, с малка маска за кислород. Чувствах се като в паралелен свят. В моя свят радостта и страхът живееха заедно, но околните не можеха да разберат. Някои казваха: „Не се тревожи, всичко ще е наред. “Други прекалено драматизираха. А аз просто имах нужда някой да бъде до мен и да понесе мълчанието ми.

В социален план родителите на недоносени често изпадат в изолация. Те не могат да участват в типичните радости на другите семейства – първи разходки, събирания, снимки. Снимките от интензивното отделение изглеждат различно – вместо усмихнато бебе, родителите виждат малко тяло, обградено от тръби и апаратура. Това създава усещане за „различност“, което трудно се споделя. Приятели и роднини често не знаят как да реагират

Изолацията е един от най-силните психоемоционални фактори при родители на недоносени. Често те се чувстват „различни“, „изключени от нормалния живот“. Това чувство може да доведе до социално отдръпване и депресия. Затова групите за подкрепа са толкова важни – когато чуеш друг родител да казва: „И аз минах през това“, изведнъж светът става по-малко самотен.

Връзката с бебето: любов през стъкло

Помня първия път, когато ми позволиха да сложа ръката си върху гърдите на бебето. Толкова крехко, толкова малко, а сърцето му туптеше с невъобразима сила. В онзи момент разбрах – връзката ни е тук. Дори през машините, дори през страха, дори през стъклото. Бебето ме чуваше някак и реагираше.

Родителите често не могат да държат бебето веднага. Докосването е ограничено. Контактът кожа до кожа – мечта, която идва със закъснение. Привързаността е фундаментална за развитието на детето. Много родители на недоносени се страхуват, че „няма да успеят да изградят връзка“. Но изследванията показват, че: въпреки това връзката се изгражда.

  • Психологически изследвания показват, че „кенгуру-грижата“ – контактът кожа до кожа, дори за минути – намалява нивата на стрес при детето и родителя.
  • Гласът на майката и бащата е разпознаваем още в интензивното отделение и има успокояващ ефект.
  • Малките ритуали – пеене, молитва, оставяне на плюшена играчка с мириса на родителя – изграждат невидим мост на близост.

Това е любов през стъкло – но тя е истинска и трансформираща. Привързаността не е разрушена – тя е изпитана.

Как да се справим? Практически насоки

  1. Дайте име на чувствата си. Вина, тревога, гняв – всички те са нормални. Когато ги назовем, те губят част от силата си.
  2. Търсете подкрепа. Разговор с близък, терапевт или група за родители на недоносени може да намали изолацията.
  3. Създайте малки ритуали. Говорете на бебето, оставяйте му песен, пишете дневник. Това създава нишка на връзка.
  4. Грижете се за себе си. Знам, че звучи невъзможно, но вашата устойчивост е кислород и за детето.
  5. Живейте ден по ден. Голямата картина може да плаши, но малките победи всеки ден изграждат сила.

Вместо заключение: Надежда

Да бъдеш родител на недоносено дете е да бъдеш хвърлен в битка, която никога не си искал. Но тази битка носи и сила, за която не си знаел. Аз съм минала по този път.
Знам тъмнината му, знам самотата, знам ужаса. Но знам и светлината – онзи момент, в който държиш детето си и разбираш, че всичко, през което сте минали, ви е върнало един към друг с още по-силна любов.

Искам да ви оставя с това: вашето дете усеща сърцето ви. Дори през стъклото, дори през страха, дори когато вие самите се съмнявате. Тази любов е най-истинският дар, който можете да му дадете.  И тя е достатъчна.

С любов

Петя Банкова

/0 Comments/by

Гранично личностово разстройство: Личностово или травматично?, с Петя Банкова

“Принадлежи ли граничното личностово разстройство към групата на нарцисизъм, социопатия и психопатия или към емоционалните травматични разстройства като комплексно посттравматично стресово разстройство (CPTSD) и посттравматично стресово разстройство (PTSD)?”

В психологичната практика често се среща объркване по този въпрос – не само сред пациенти, но и сред психолози. Причината е, че различните диагностични системи по света – например DSM в САЩ или ICD в Европа – подреждат тези диагнози по различен начин.

Аз се опирам основно на развитието на личността, обектните отношения и концепциите за Аз-а, като интегрирам опита от работата на Джеймс Ф. Мастърсън, но също и съвременни подходи, включително психодинамична и гещалт терапия.

Как Мастърсън подрежда личностовите разстройства?  В неговата система личностовите разстройства, които подлежат на терапия, са:

  1. Гранично личностово разстройство
  2. Нарцисизъм
  3. Шизоидно разстройство

Към тях не се причисляват психопатията и социопатията – не защото не съществуват, а защото според него те не подлежат на ефективна психотерапия със същите методи.

Травма и личностови разстройства

В почти всички случаи на личностово разстройство има история на ранна травма – емоционална, привързаностна, или и двете. Но това не означава, че граничното личностово разстройство е травматично разстройство в класическия смисъл.

Пример:

Млада жена с гранично личностово разстройство може да е израснала в среда, в която е имало пренебрегване, емоционална студенина или непоследователност във връзката с родителите. Това оформя нейния вътрешен свят и начина, по който преживява себе си и другите. По-късно в живота тя може да преживее и тежка травма (например сексуално насилие), която да усили симптомите – но личностовото разстройство вече е било оформено в ранното детство.

Разлика с посттравматичните разстройства

  • Личностовите разстройства се формират в процеса на развитие на личността – най-често в първите години от живота.
  • Травматичните разстройства (PTSD, CPTSD) могат да се развият на всяка възраст в резултат на конкретно травматично събитие или поредица от събития.

Човек може да има и двете диагнози, но едното не е задължително следствие от другото.

Защо е важно разграничението

Диагнозата не е етикет, а инструмент за избор на най-подходящата терапия.

  • Граничното личностово разстройство се повлиява добре от дълбока психотерапия, често комбинирана с методи като диалектична поведенческа терапия (DBT).
  • PTSD/CPTSD се третират с подходи, насочени към интеграция на травмата – EMDR, соматично преживяване, травма-фокусирана когнитивно-поведенческа терапия и др.

Заключение

Граничното личностово разстройство принадлежи към групата на третируемите личностови разстройства заедно с нарцисизъм и шизоидно разстройство. То не е тъждествено на травматичните разстройства, макар че при много хора с BPD в анамнезата има емоционални или физически травми.

автор: Петя Банкова

За статията са използвани материали на Elinor Greenberg

 

/0 Comments/by

Преждевременно раждане: Истинската история на една майка и как да намериш опора с Петя Банкова

Когато срещнеш бебето си по-рано, отколкото си готов

 

Като повечето майки и аз си представях бременността в розово – с онова очакване, в което всичко се развива „по учебник“, завършва с радостни сълзи, първи снимки и безкрайно гушкане. Представях си аромата на новородено, първата ни среща, моментите, в които ще започнем живота си заедно. Но понякога съдбата влиза неканена и разбърква подредените ни планове.

Моята дъщеря реши да се роди в 31-а гестационна седмица.

Излязохме от родилния дом с празни ръце – без вързопчето, което всички други родители носеха със сърцето си. В ръцете си държах единствено багажа си и помпата за кърма. А в гърдите – празнота, страх и безмълвна молитва.

Нейното място беше не до мен, а в интензивното неонатологично отделение – заобиколена от машините, които поддържаха живота ѝ, и други малки герои, също избързали да поемат първата си глътка въздух твърде рано. Там се раждаха не просто бебета – там се раждаше битка. И ние бяхме част от нея.

Болката от това да не можеш да прегърнеш детето си, когато най-много имаш нужда да го почувстваш живо, не може да бъде разказана. Тя се живее. Минутите са безкрайни, носят страх и вина – и едновременно с това надежда. Онова крехко телце зад кувьоза става целият ти свят. А ти – само чакаш и се молиш.

Пътят след изписването е съвсем различен от този на другите родители.

Не е украсен с балони и първи разходки. А с въпроси. Безброй въпроси.
Да отида ли на невролог? Какви терапии са подходящи? Как да кърмя? Да започна ли захранване? Да ваксинирам ли? Кога? Как?
Интернет е океан от мнения, а ти си сам сред вълните му. В дома ти има бебе, но в душата – толкова много несигурност.

Преждевременното раждане е не просто медицинска диагноза.
То е преживяване, което пренарежда целия ти вътрешен свят.
Именно в онези месеци разбрах, че повече от всичко ми липсваше едно място – където да срещна други като мен. Да поплача. Да се посмея. Да задам въпросите си без срам. Да споделя страха си, без да ме съветват, а просто да ме чуят.

Минаха години. Дъщеря ми вече е пораснал герой. Но белезите от онова преживяване останаха невидимо дълбоки – и все още отекват, когато се сетя. Защото, когато си родила преждевременно, идеята за второ дете не е просто нова мечта – тя може да бъде нов страх.
Случи се. Забременях отново.
И първото, което изкрещя в мен, беше:
„Не! Не мога да мина през това пак!“

Обзе ме паника. Страх. Гняв. Срам, че не съм се „предпазила“. И отново – безкрайни прегледи, терапии, изследвания, тревоги. Но този път имах нещо ново – вярата, че вече не съм онази сама жена, която излезе от болницата без дете на ръце. Бях пораснала. И бях готова да подам ръка на други като мен.

Днес съм психолог. И знам, че няма по-свещена среща от тази – да застанеш пред една уплашена майка или объркан баща, и да кажеш:

„Знам какво е. Не си сам/а. И можем да минем през това заедно.“

Ако четеш тези редове и сърцето ти се свива, защото разпознаваш собствената си история…
Ако още не си си простила…
Ако всяка тревога около детето ти носи дълбоко усещане за вина или парализиращ страх…
Ако се чудиш дали си достатъчно добра майка, след като животът ти не започна „нормално“…
Ела.

Вратата е отворена. И тук ще те посрещне не просто терапевт, а човек, който е бил точно там, където си сега.

С обич и разбиране,
Петя Банкова
Психолог и майка на недоносено дете

П.С. А ето я и нея пораснала!

/0 Comments/by

Срамът и тялото: Потайният език на мускулната памет

Какво се случва, когато душата шепне, а тялото крещи?

Първо усещане: Мълчаливото присвиване

Представете си: стоите пред публика, или може би просто споделяте лична истина пред човек, когото обичате. Изведнъж, без обяснение, раменете ви увисват, гърдите ви се свиват, гласът пресъхва, а дишането става плитко. Нещо вътре във вас се свива и иска да изчезне. Тялото ви е казало: „Срам ме е.“

Срамът не вика, той шепне. И в тази тишина започва да рисува по тялото ни – не с четка, а с мускулно напрежение, със стегната челюст, с неизказани думи, заседнали в гърлото. Това е тишината на потиснатата емоция, притаена в клетките, в стойката, в самия ритъм на съществуването ни.

Срамът – невидимият диригент на нашето тяло

Срамът не е просто чувство. Той е преживяване. Дълбоко, вкоренено, често несъзнавано. За разлика от вината, която се отнася до действията ни, срамът засяга самата ни същност. „Аз съм грешен. Аз съм недостатъчен. Аз съм… прекалено много.“ Това е онзи вътрешен критик, който прошепва през раменете ни да се свием, през гърлото ни да замълчим, през очите ни да избегнем контакт.

В обществата ни, срамът често се използва като метод за възпитание. „Срамота е да се държиш така!“, „Погледни се как изглеждаш!“, „Мълчи, не се излагай!“ – реплики, които не просто наказват, а оформят телата ни. Неусетно започваме да носим срама като невидим товар – и като броня.

Тялото помни – но не забравя

Съществува една истина, която телесните психотерапевти, невробиолозите и духовните учители потвърждават отново и отново: тялото не лъже. То не забравя. И когато не ни е позволено да изразим болката си с думи, тя намира други канали – в мускулите, в сухожилията, в ритъма на сърцето, в прекъснатото дишане.

Когато преживеем срам – особено хроничен, травматичен срам – тялото се адаптира. То се „научава“ да се свива, да задържа, да изчезва. И това се отразява не само на начина, по който стоим или дишаме – а и на самото ни усещане за идентичност. Ние не просто изпитваме срам. Ставаме срам.

Мускулна броня: Когато защитата се превръща в затвор

Пионерите на телесната психотерапия – Вилхелм Райх и Александър Лоуен – описват как емоциите, които не могат да се изразят, се „заключват“ в тялото като мускулна броня. Това не е метафора, а буквална физиологична реалност. Срамът, в частност, създава определен телесен подпис:

  • Главата се навежда, като че ли сме виновни за самото си съществуване.

  • Очите избягват контакт – защото вярваме, че ако другият „види“ истинското ни Аз, ще ни отхвърли.

  • Гласът се свива, става неуверен, задържан.

  • Гръдният кош се свива, което пречи на дълбокото дишане – и потиска жизнеността.

  • Коремът и тазът се стягат – центрове на удоволствието, удоволствието, което си мислим, че не заслужаваме.

Мускулната броня започва като защита – но с времето се превръща в затвор. И колкото по-дълго сме в него, толкова повече забравяме, че някога сме били свободни.

Изцеление чрез тялото: Освобождаване на потиснатия срам

Ключът към освобождаването на потиснатия срам не е само в говоренето за него – а в преживяването му през тялото. Телесно ориентираните подходи предлагат път към дълбоко освобождение:

  • Биоенергетични упражнения – разклащане, трептене, удари, звуково освобождаване.

  • Соматична терапия – проследяване на телесните усещания, микродвижения, дишане.

  • Танцово-двигателна терапия – интегриране на емоции чрез движение и ритъм.

  • Психотелесна терапия – работа с вътрешния критик и възстановяване на „телесния Аз“.

Прости практики, които може да се изпълняват самостоятелно:

  • Дълбоко дишане с фокус върху диафрагмата – отпускане на задържания срам.

  • Огледален контакт със себе си – поглеждане с мекота, не с критика.

  • Упражнения за заземяване – контакт със земята чрез ходене бос, леки клякания, стоене в стабилна поза.

Срамът като врата, а не като стена

Колкото и парадоксално да звучи, срамът не е враг. Той е врата. Врата към най-уязвимите ни места. Към онези части от нас, които копнеят за свързване, но са били отхвърлени, унижени, игнорирани. Когато се осмелим да погледнем срама в очите – без да се идентифицираме с него – той започва да се топи. Като лед, разтопен от топлината на състраданието.

Брене Браун, един от най-известните изследователи на срама и уязвимостта, казва:

„Срамът не може да оцелее, когато е изложен на светлината. Той се храни с тайна, тишина и осъждане.“

Телесната работа ни дава точно това – светлина. Пространство. Дишане. И път обратно към себе си.

Един финален дъх

Срамът не е просто неприятно чувство – той е преживяване, което ни моделира. Потиснатият срам се складира в мускулите, в начина, по който се движим, дишаме, и съществуваме. За да се освободим, трябва да се върнем в тялото си, да го чуем, да го уважим и да му дадем право да изрази това, което някога е било твърде болезнено, за да бъде почувствано.

Срамът не изчезва с насилие. Той се стопява с внимание, нежност и телесна истина.

За създаването на тази статия буха използвани следните източници:

  • Damasio, A. (1999). The Feeling of What Happens

  • Brown, B. (2012). Daring Greatly

  • Reich, W. (1949). Character Analysis

  • Lowen, A. (1975). Bioenergetics

  • Van der Kolk, B. (2014). The Body Keeps the Score

Автор: Петя Банкова

/0 Comments/by