Дъщеря ми иска да е момче. Синът ми иска да е момиче – какво се случва с тийнейджърите днес?

„Мамо, не съм момиче.“

„Мамо, не съм момче.“

Какво всъщност стои зад новата вълна от тийнейджъри, които отхвърлят пола си и искат смяна?

В кабинета ми влиза майка с дъщеря си. Детето е на 12. Майката говори първа. Гласът й е напрегнат, но се държи:

„Преди шест месеца беше напълно нормално дете. Изведнъж искаше да не се обръщаме към нея с тя, а с то, защото не може да се определи. После искаше да облича момчешки дрехи. Сега вече казва, че е момче. Иска да сменим името. Иска да започне хормони.“

Момичето седи до нея, свито в суичър с качулка. Не ме гледа. Питам я спокойно: „От кога се чувстваш така?“

Отговорът идва тихо: „Не знам… но сега го разбирам.“

Това „сега го разбирам“ е едно от най-често срещаните изречения. И именно в него се крие целият проблем, защото понякога това е моментът, в който едно дете най-накрая назовава нещо дълбоко истинско за себе си.

А понякога това е моментът, в който то се хваща за първото обяснение, което му дава смисъл на вътрешния хаос.

Разликата между двете е огромна. И често – трудно различима.

Това не е една история. Това са много различни истории.

Сред обществото темата изглежда опростена до крайност:

или „детето знае най-добре“,
или „това е мода“.

В реалната практика нещата не изглеждат така. Има деца, които от много ранна възраст последователно и ясно изразяват, че не се идентифицират с биологичния си пол. При тях преживяването е стабилно, устойчиво, често съпроводено със силно страдание. Но има и друга група, която през последните години нараства значително. Това е групата на тийнейджъри – най-често в ранна пубертетна възраст – при които темата за пола се появява сравнително внезапно. Без ясни предходни сигнали. Без дълга история. Но с много силна убеденост „тук и сега“.

Какво казват изследванията (и какво не казват)?

През последното десетилетие се наблюдава рязко увеличаване на броя на младите хора, търсещи помощ за въпроси, свързани с полова идентичност.

Например, данни от клиники във Великобритания и Скандинавия показват многократно увеличение на насочванията към специализирани центрове, особено сред момичета в пубертета.

• Във Великобритания броят на насочванията към Gender Identity Development Service (GIDS) нараства от около 100 случая годишно през 2009 г. до над 2 500 през 2019 г.
• В Швеция, Финландия и Норвегия се отчита сходна тенденция, като особено силно нарастване има сред момичета в ранна пубертетна възраст
• Данни от American Academy of Pediatrics също отбелязват увеличаване на случаите на младежи, идентифициращи се като трансджендъри.

„Полова дисфория“ – какво всъщност означава и защо това има значение?

Когато говорим за тези случаи, е важно да разграничим едно нещо, което често се смесва. Съществува реално клинично състояние,  наречено полова дисфория. То не означава просто „не се чувствам добре в тялото си“ или „не харесвам пола си“. Става дума за нещо много по-дълбоко и устойчиво – за продължително преживяване, при което човек изпитва силно вътрешно несъответствие между биологичния си пол и усещането си за това кой е, и това несъответствие води до реално страдание.

Важно е да се подчертае думата устойчиво.  Не моментно. Не като реакция на ситуация. А преживяване, което остава във времето.

И тук идва един факт, който рядко се споменава, но е добре известен в научната литература. Дългосрочни проследяващи изследвания (Steensma и колеги, 2013) показват, че при деца, които в ранна възраст проявяват подобни усещания, значителна част – между 60% и 85% – не запазват това преживяване в юношеството.

Това не означава, че дисфорията „не съществува“. Означава, че развитието на идентичността е процес, който може да се променя.

И тук се появява нещо ново

През последните години клинични психолози започват да виждат и различен модел. Не деца, които от малки последователно заявяват несъответствие. А тийнейджъри, при които темата се появява сравнително внезапно – често около началото на пубертета. През 2018 г. изследователката Lisa Littman предлага термин за това явление – Rapid Onset Gender Dysphoria. Той описва случаи, при които:  преживяването не присъства в детството,  появява се рязко в юношеството,  и често съвпада с влияние от средата – приятелски кръг, онлайн общности, социални мрежи. Този термин предизвиква сериозни спорове в научната общност – и с основание. Но въпросът, който поставя, остава важен:

възможно ли е при част от младите хора темата за пола да се формира не само отвътре, а и в контекста на външни влияния и вътрешни психологически трудности?

И отговорът, който все повече специалисти дават, не е „да“ или „не“.

А: понякога – да. Понякога – не.

Какво още виждаме в тези деца?

Когато започнем да работим терапевтично, много често се появява нещо, което съвпада и с научните наблюдения. При значителна част от тези тийнейджъри има съпътстващи състояния:

• депресия
• тревожност
• проблеми с телесния образ
• социална изолация

Изследвания в Journal of Adolescent Health показват, че младежите с въпроси за полова идентичност имат по-високи нива на психичен дистрес, но този дистрес не винаги е причинен единствено от пола. Понякога той е предшестващ.

Важно е да се разбере нещо много съществено: тези данни не означават, че половата идентичност е „измислена“ или „нереална“. Но означават, че при част от децата въпросът за пола не е изолиран феномен, а част от по-широк психологически процес.

Юношеството: моментът, в който „Аз“-ът още не е завършен

Когато работим с тийнейджъри, трябва да държим едно нещо постоянно в съзнанието си: личността в тази възраст не е стабилна структура. Тя е процес.

Мозъкът – особено префронталният кортекс – все още се развива. Това е зоната, свързана с:

• дългосрочно мислене
• оценка на последствия
• интеграция на идентичността

Това означава, че преживяванията могат да бъдат изключително силни, но способността за интеграция все още е в процес.

Когато „половата идентичност“ става език на страданието

В терапията често може да се види нещо много специфично.  Дете, което казва: „Аз съм друг пол.“ Но когато започнем да работим, зад това твърдение постепенно се разкриват други теми:

• „Не харесвам тялото си“
• „Не се вписвам“
• „Не знам коя съм“
• „Не искам да пораствам“
• „Не се чувствам приета“

Така понякога въпросът за пола се оказва структуриращ отговор на много по-дълбоко преживяване на несигурност и отчуждение от себе си.

И тук идва най-голямото напрежение

Съвременната култура предлага много бърз отговор: „Ако се чувстваш така – значи това си ти.“  Психологията обаче, работи по различен начин. Тя не бърза да заключава. Тя разгръща.

Защото има фундаментална разлика между:

• усещане,
• и устойчива идентичност.

И тази разлика изисква време.

Медицинските решения и психологическото време

Хормоналните терапии и хирургичните интервенции за смяна на пола не са просто символични действия. Те имат реални, понякога необратими последици. И тук възниква сложният въпрос: може ли една все още развиваща се личност да вземе окончателно решение за нещо, което засяга цялото ѝ бъдеще?

В някои случаи – да.

В други – не.

И точно затова в много страни се въвеждат по-внимателни протоколи, които изискват задълбочена психотерапевтична оценка и проследяване във времето, преди да се предприемат медицински стъпки.

Какво е истинската задача на родителя (и защо е толкова трудна)?

Родителите често търсят отговор на въпроса: „Какво да направя – да приема или да спра това?“

Това е разбираем въпрос. Но не е точният. По-точният въпрос е: „Как да остана в контакт с детето си, докато самото то още не е ясно със себе си?“

Защото най-голямата опасност в тази ситуация не е самото объркване, а разкъсването на връзката.

Когато детето се почувства неразбрано или отхвърлено, то спира да споделя. А когато спре да споделя, родителят губи възможността да бъде ориентир.

Истинската трудност не е в темата. А в това да издържиш и преминеш през процеса.

Да живееш с дете, което казва „не съм това, което мислите“, изисква нещо много по-дълбоко от правила и техники. Изисква способност да понесеш несигурността. Да не знаеш веднага кое е „правилно“. Да не реагираш от страх. Да не се поддадеш нито на паника, нито на натиск. И най-вече – да останеш човек, към когото детето може да се връща.

Не всички деца, които днес са убедени, че искат да сменят пола си, ще мислят така след пет години. Но има и такива, които ще останат в това усещане цял живот. Проблемът е, че в началото те изглеждат еднакво убедени. Затова задачата на възрастните не е да решат вместо тях. А да създадат условия, в които решението – каквото и да бъде то – да бъде взето съзряло, осъзнато и интегрирано.

В кабинета ми разговорът приключва. Майката пита: „Кажете ми честно – какво е това?“

Отговарям ѝ: „Още не знаем.“

Това е единственият честен отговор, защото в този момент детето ѝне се нуждае от бързо решение. То се нуждае от време, внимание и някой, който да остане до него, докато самото то разбере кое е.

В тези ситуации (а и в много други) най-важното и правилното, което един родител може да направи, не е да даде отговор. А да издържи на въпроса.

С любов и грижа

Петя Банкова